Блогът като къща в която за завръщам след изминало известно време, без да ми е липсвал, без да съм го мислила. Без и той да ме е мислил. Заменила съм го била с безброй куп тетрадки, наредени по неверен начин върху рафт, в шкаф, в кутия, върху бюро и под бюро, до легло и във всяка чанта и под всяка си химикалка. Така че да са ми на лесно.
Упражнението блог, просто заради идеята че пишейки за да бъдеш четен те кара да внимаваш какво пишеш. Тетрадките, стоят си непрочетени, а от години ми се умилват на някой да му ги покажа. Някой, който би разбрал че един живот тече както мастилото. Мастиленият живот. Тече бавно, тече красиво и грозно, с неравноделен ритъм, наизуст понякога или на чужд език.
Тече пътувайки, променяйки посоката си, замазвайки изписани-изречени думи, заличавайки редове, линии, забравяйки да начертае поле за да бъде тетрадката прилежно водена. Не, те, моите тефтери от години водят своите си самостоятелни животи.
Друга само тяхна си черта е че хич не се занимават със самоцензура. Ами защо ли им е? Този, който ги чете не се нуждае от такава.
А защо пък блогът ми да се нуждае?
Многогодишна несигурност кое, как и на кой е език би най-добре изразено. Многогодишна hésitation за реша, че всичко е едно и също цяло и границата между едното и другото не води до свобода на израз.
Писане за размишление. Понеже е по-лесно да се размишлява с писане, от колкото с умуване.
Радвам се да прочета тези редове :)
ReplyDelete