Иззвънява нещо, неприятно познато, някъде над мен.
С протягането вече знам.
Дълъг ден стои пред мен.
Поглеждам лунния календар - не е пълнолуние. А защо ли се чувствам недоспала?
....
В 8 и 27 финално се сразявам с лабиринта Jussieu - след поредни загуби в ориентацията през предходни месеци.
В 9 и 40 бележа първата си победа по спортна фехтовка и съответните много горди четири точки за отбора "Вдясно". Още малко нека да погледам, и да, време е да тръгвам.
В 10 и 20 вече съм на Rue du Paradis с окейно закъснение.
В 11 се катеря по стълба и сменям филтри на прожектор.
Правим опити с различни цветове, преливаме ги в оттенъци, искри, прожектираме тъкани, материи и красоти, в настроения и светлини.
Друга група са се скрили в ъгъла на тази зала, изграждат разказ в сянка на трепереща вода и свещ, придават му сетивна форма и неусетно се усмихват на нечакан резултат.
...
...
По-късно през деня видях неочаквана сълза в неприсъща ситуация.
Разговарях си на италиански, който не владея.
Нюйоркчанки, влюбени в Париж - попитаха ме какво уча.
Усмихвам им се. Широко.
Дочувам глас по телефона. Фантом ми се обажда.
Вечер е, и пиша. Взимам решения, на риск и на победа.
Отпивам глътка уиски... време да излизам.
Тази вечер.. пак ще я прозявам докато по обед се усмихвам на града. Нормално.
Париж не спи?
Не му и трябва.
И така си е добре.
Даже си е екстра.
