25 July 2012

a sky between two roofs





деликатно гласът ми се изплъзва по слушалката
небето иска да ми се разкрие
музиката да ме впечатли
а аз копнея да летя
и да не кацам, освен за прегръдка или силно впечатление

без дим е условно лесно да си силен,
искам да завържа в стомаха си усещането от истински вдъхновено отнесение
и музиката, която ме разкрива, която пренася нещо 
нещичко отвъд
 - нека бъде вечно край тук
е това което ме интересува
и как ли се отива там,
с каква целба да протягам аз ръка ?


розовото ми вино се топи във лед...
истинските кадри живот ме карат да гледам всичко с копнеж и интерес... без търпение да знам, че време има

време нЯМА


и да си представям септемврийски плаж и любим ми смях

и когато усещанията се смесват с ухание.. с възглед и със споделеност, представям си едно лице,
и представям си всичките лица, всичките места, всяко изживяване... 

отдавна в Париж не съм виждала как светят звезди
а сега сякаш ги чувам нещо да си тананикат
звучи ми като джаз

какво ли ще се случи? 

кога ли ще се случи?



17 July 2012

another white bird






кое вдъхновява хората да пишат?


дУЕНДЕ

Красота, в която на отстояние от света се приближаваш до висше вдъхновение.

Тя влиза особена, филмова, звездна, заинтригуваща.
Тя се смее, тя говори за ползата от червилото. Тя е непредсказуема, тя сменя перуки, тя се хили на оная завистливата.
Тя е причината за оплешивяване на младите режисьори. И се гордее с това. 


дА БЪДЕШ НА СЦЕНАТА

Единственият начин да докоснеш небесата, да изпиташ най-чистата любов без страх; да притежаваш най-голямото и истинско одухотворение и богатство. Да се отдадеш на едно чувство, да му придадеш най-големият му смисъл.



12 July 2012

Nostalgie

Лято е. Юли е. И вали. 
Вали като из ведро, вали непрестанно, вали като през октомври. 
Вали, както е нормално. Париж.

Иска ми се да отида някъде.. времето да ме изпусне в някоя тайна неуловима ниша, където присъствието ми няма да е изискано от сряда до неделя на Монмартър, и където няма да полагам усилия да концентрирам мисълта си за да очертая всеки творчески план, засегнал вдъхновението ми. 

Осъзнавам, че не мога повече да говоря за вдъхновение без да си помисля за Борис. 

И че наистина не е очевидно да бъда характерна по българското своему във всеки един френски момент. Заради антуража, заради езика, нещо ме откъсва от момичето, което говори на родния си език. Най-вече от това, което изпитва, смее се, и споделя, на родното си място.
Корените са нещо неочаквано всемогъщо. Нещо, като пъпна връв, нещо като място за рекадриране, реетаблиране на за малко забравените причини за впускане в мечти. 
Нещо като непрестанно преоткриване. 
Особено поради възможността да огледаш себе си без търсиш илюзията, че провокираш насреща начинът, по който сам се чувстваш... Там някъде, по терасите на НДК, с гледка към мила Витоша, с фойерверки в небето, всичко това се случва без да се търси, без да е наложено от необходимост, поне не от формална или неискрена такава.

Когато се навлиза в отношение с човек след определена млада възраст, контактът и неговото по-конкретизиращо се с времето определение, се основава на грамаданска доза - често ненужна - предпазливост, и несподелени желания. Някак всичко се оказва по-комлексно за разшифроване, може би заради опитът, с който всеки се е затормозил да смята, че му е от полза и че, който ще го предпази от допускане на бъдещи грешки. 

Грешки.
Какви грешки??

Всяко взето решение с наясна мисъл води до собствено последствие, а всяка ситуация е толкова особена, лична и конкретна, та влагането на изтеглена -поука- в новозараждащ се житейски опит, често премахва възможността той да се получи по нов, обогатяващ, искрен и самоприказен начин. 
Ето защо предпочитам да реагирам преди да отсъдя в глупост и така да отрека някоя красиво зараждаща се мисъл..............



1 July 2012

need to express.

да можеш да се изразиш, както се нуждаеш, колко е добре.
има хора, които по негативни тяхни причини те принуждават да бъдеш по-лекомислен от колкото си, или по-малко взискателен, от колкото винаги си се стремил да си. успяват да повлияят, с чувството на тежест, което си придават, опитват се да скрият нещо тяхно, тайно, и надлежно на сигурно прибрано. 
какво ме интересува, че някой, който не ми е приятел, и който не ми е роднина, има проблем, срещу който не смее да се изправи? та в крайна сметка всеки има път да извървява, свой собствен, а не огледален. 
защо има хора, който се страхуват да видят себе си под ярка светлина, с вдигната глава, с открито лице, с искрена усмивка, с безкористно желание, с истинско безстрашие? от какво би могъл да се страхува човек? от социалният си статус? от нормативното поведение на татковото или маминото поколение? 
какво общо има то с мен? с теб? с този лекомислен човек, който без от това да се вълнува успява негативно да ми повлияе? 
има общо, че всяко поколение търси свой собстен път, пък хората винаги са били хора, нищо човешко не ми е чуждо, няма емоция или чувство, които тепърва сега да се измислят. по какъв начин обаче преди някой ги е интерпретирал, и по какъв начин сега го правя аз, или който и да е днес - разлика голяма. 
фалшът е заел грамаданското място в класация по критерии. клишето е ежедневие.
Живеем в толкова сложен свят на показност и на прикритост. Това, което е от същинско значение, най-ценностно и важно, всячески се спотаява; за сметка на това - голота, харч, омраза - без проблем, навсякъде във всеки миг. 
дразни ме такъв този свят. 
разбирам, че винаги всякога е имало безразборици, но дали е имало толкова глупост, насъбрана на купчинки и купища, тонове простотия, нелепост, безхаберие, беззначение, липса на оригиналност, на инициатива, .. ? не и на такъв жалък фон, какъвто е днешния ден. 
светът е просто прекалено сложен, за да го изживееш както ти се иска. 
освен ако, освен да мечтаеш много и непрекъснато, не си готов и на раздяли с големите неща в живота си. е, да, искат се жертви... жертви!? По-скоро проява на характер и избор.
защо да чакам някой път да ме избере? мога да избера всяка дреха, която нося, всяка песен, която ми се слуша, всяка дума, която ме изразява. защо да не избера своя живот? той не зависи от никого освен от мен... И не е тази капчицата самоувереност, която ни превръща в мечтатели. Нещо по-друго е. Някаква по-голяма липса е, някакво по-значимо търсене. 
Животът е вълшебство, защо да го притъпявам в ежедневие? Съществува целият свят, съществуват всички хора на земята, колкото са и те, толкова и различни погледи към живота някъде там гледат звездите, опазват горите, смеят се и смеят да се изразят простичко, в свои собствени идеи. умеят да споделят в тишина вечност, да полеят една забрава, да оправдаят стрела, неуцелила веднага във целта.
защо не се учим от всички грешки, допуснати в този толкова стар свят? защо не се интересуваме от по-възвишени неща? защо забравяме важните имена? 
защо все не успяваме на надживеем глупостта....
когато най-просто бихме могли да заявим на всяка една открехната душа, своята мисъл и причина, да споделим своя зов и суматоха, в каквато и капризна дума да се изразим.
Израз! Светът има нужда от хора, които се изразяват! 
Промените са дело на характерът, с който правиш избор. 
Защо тогава още не се поддаваш на своите цветни желания? Точно те ще те отведат, там където ти се струва невъзможно красиво да се впишеш. В центъра на кадъра си ти. Останалото е евтина илюзия, която не ме интересува.