Au Rocher de Cancale

По случайност попадам на място, на което вече съм била.

Възобновявам навика си да излизам с компютър, тетрадка, книга, химикалка. Избирам посока и впускам по улица, пълна с кафета.

Вървя спокойно и уверено напред, знам че мястото, на което ще се спра, ще ме избере само.

Така и се случва, ето ме Au Rocher de Cancale - тук, където вече съм била.

Идвала съм веднъж преди години, три ли, повече ли.

Поканена на вечеря от приятен мъж, с когото навярно на времето съм си се представяла и в бъдеще време. Човек, който все още съществува в живота ми, а по коренно различен начин.

Не си спомням миналото ми.

Когато случаен епизод изплува в съзнанието ми, без усилие мога да се разпозная, и потърся ли детайли, те оживяват в цвят, понякога и в звук и мирис. Налага ми се обаче винаги да хвърля въдица, иначе никога не ще ми се появят просто ей-така, за да ми припомнят че са винаги там. Не са. 

Откраднала съм живота на хиляди момичета досега, за да мога да бъда всяка една и да разбера че никоя не ми отива, колкото тази която съм щом се съблека. Щом сваля всичко - преструвки, предразсъдъци, припряност, вродена горчивина и емоционална недостатъчност. Като човек с вродена лека инвалидност, понеже носещ прекалено дълбока душевност, та да може тя да бъде задоволена от студено поднесената храна на реалността на моето детство, юношество, младост. Заобиколеността от млади души, които не проникват отвъд за да създат друга вселена заедно с мен и по този начин затваряйки ме в плътно попиваща по кожата ми лепкава материя, нещо като разтопена клеткана чиито етикет едвам се различава надписа "Летенето забранено".

За човек, роден да бъде зрял като мен е обидно, когато получава трохички. Трохичките, познавам ги от векове, от десетилетия. Израстнала съм хиляди пъти с тях. 

Била съм хиляди момичета, и всичко ме води към мисълта че този или някой скорошно следващ живот е заветното ми приключение. Сякаш през всички досега съм се борила за да се прибилижа до това място, до този ден. Животът, в който мога да разцъфна, така като съм го проектирала от самото начало.

aujourd'hui maintenant

Добър ден от един друг ден, от една друга година, от един друг свят живеещ с друга идея.

Блогът като къща в която за завръщам след изминало известно време, без да ми е липсвал, без да съм го мислила. Без и той да ме е мислил. Заменила съм го била с безброй куп тетрадки, наредени по неверен начин върху рафт, в шкаф, в кутия, върху бюро и под бюро, до легло и във всяка чанта и под всяка си химикалка. Така че да са ми на лесно.

Упражнението блог, просто заради идеята че пишейки за да бъдеш четен те кара да внимаваш какво пишеш. Тетрадките, стоят си непрочетени, а от години ми се умилват на някой да му ги покажа. Някой, който би разбрал че един живот тече както мастилото. Мастиленият живот. Тече бавно, тече красиво и грозно, с неравноделен ритъм, наизуст понякога или на чужд език. 

Тече пътувайки, променяйки посоката си, замазвайки изписани-изречени думи, заличавайки редове, линии, забравяйки да начертае поле за да бъде тетрадката прилежно водена. Не, те, моите тефтери от години водят своите си самостоятелни животи. 

Друга само тяхна си черта е че хич не се занимават със самоцензура. Ами защо ли им е? Този, който ги чете не се нуждае от такава.

А защо пък блогът ми да се нуждае?

Многогодишна несигурност кое, как и на кой е език би най-добре изразено. Многогодишна hésitation за реша, че всичко е едно и също цяло и границата между едното и другото не води до свобода на израз. 

Писане за размишление. Понеже е по-лесно да се размишлява с писане, от колкото с умуване.