rehab

besoin de recommencer, trouver un faire autrement.
se redemander, se mettre en épreuve.
trop longtemps en étant sûre de tout.. oui, c'est ça, se remettre en question, tout les jours, sans cesse, jusqu'à épuisement.
revenir un peu en arrière. le temps est passé lentement si vite, que je n'ai pas eu l'occasion de venir ici avec tout ce qui me définissait autrefois. revenir, oui, revenir ça fait toujours du bien.
prisonnier de soi, sans le vouloir, juste pour comprendre que la bataille n'est jamais contre l'autre. l'ennemi est toujours tout près. tout près, je dors avec lui, je rêve de lui, je l'aime parfois moins, mais c'est toujours moi et rien ne peut le changer.
pourquoi si éloignée? je ne me rappelle plus, ça fait trop longtemps. l'effet éponge ou la faiblesse humaine dans toute sa splendeur? combien de projets, de mots, d'images, d'envies, des voix et des émotions.. où sont-ils tous maintenant? je n'arrive plus à les entendre comme avant. la mode serait d'être concrète. concrète... ce n'est pas dans mes forces ou je devrais l'apprendre? 
avant le grand moment, peur et excitation, mais plus peur quand même. ce peur paralysant que je cotois tant. qui d'ailleurs n'est même pas là pour une raison précise, mais tout simplement puisqu'il y a de la place. alors why not? il a raison. 
внимавай какво си пожелаваш, on dit.

Au Rocher de Cancale

По случайност попадам на място, на което вече съм била.

Възобновявам навика си да излизам с компютър, тетрадка, книга, химикалка. Избирам посока и впускам по улица, пълна с кафета.

Вървя спокойно и уверено напред, знам че мястото, на което ще се спра, ще ме избере само.

Така и се случва, ето ме Au Rocher de Cancale - тук, където вече съм била.

Идвала съм веднъж преди години, три ли, повече ли.

Поканена на вечеря от приятен мъж, с когото навярно на времето съм си се представяла и в бъдеще време. Човек, който все още съществува в живота ми, а по коренно различен начин.

Не си спомням миналото ми.

Когато случаен епизод изплува в съзнанието ми, без усилие мога да се разпозная, и потърся ли детайли, те оживяват в цвят, понякога и в звук и мирис. Налага ми се обаче винаги да хвърля въдица, иначе никога не ще ми се появят просто ей-така, за да ми припомнят че са винаги там. Не са. 

Откраднала съм живота на хиляди момичета досега, за да мога да бъда всяка една и да разбера че никоя не ми отива, колкото тази която съм щом се съблека. Щом сваля всичко - преструвки, предразсъдъци, припряност, вродена горчивина и емоционална недостатъчност. Като човек с вродена лека инвалидност, понеже носещ прекалено дълбока душевност, та да може тя да бъде задоволена от студено поднесената храна на реалността на моето детство, юношество, младост. Заобиколеността от млади души, които не проникват отвъд за да създат друга вселена заедно с мен и по този начин затваряйки ме в плътно попиваща по кожата ми лепкава материя, нещо като разтопена клеткана чиито етикет едвам се различава надписа "Летенето забранено".

За човек, роден да бъде зрял като мен е обидно, когато получава трохички. Трохичките, познавам ги от векове, от десетилетия. Израстнала съм хиляди пъти с тях. 

Била съм хиляди момичета, и всичко ме води към мисълта че този или някой скорошно следващ живот е заветното ми приключение. Сякаш през всички досега съм се борила за да се прибилижа до това място, до този ден. Животът, в който мога да разцъфна, така като съм го проектирала от самото начало.

aujourd'hui maintenant

Добър ден от един друг ден, от една друга година, от един друг свят живеещ с друга идея.

Блогът като къща в която за завръщам след изминало известно време, без да ми е липсвал, без да съм го мислила. Без и той да ме е мислил. Заменила съм го била с безброй куп тетрадки, наредени по неверен начин върху рафт, в шкаф, в кутия, върху бюро и под бюро, до легло и във всяка чанта и под всяка си химикалка. Така че да са ми на лесно.

Упражнението блог, просто заради идеята че пишейки за да бъдеш четен те кара да внимаваш какво пишеш. Тетрадките, стоят си непрочетени, а от години ми се умилват на някой да му ги покажа. Някой, който би разбрал че един живот тече както мастилото. Мастиленият живот. Тече бавно, тече красиво и грозно, с неравноделен ритъм, наизуст понякога или на чужд език. 

Тече пътувайки, променяйки посоката си, замазвайки изписани-изречени думи, заличавайки редове, линии, забравяйки да начертае поле за да бъде тетрадката прилежно водена. Не, те, моите тефтери от години водят своите си самостоятелни животи. 

Друга само тяхна си черта е че хич не се занимават със самоцензура. Ами защо ли им е? Този, който ги чете не се нуждае от такава.

А защо пък блогът ми да се нуждае?

Многогодишна несигурност кое, как и на кой е език би най-добре изразено. Многогодишна hésitation за реша, че всичко е едно и също цяло и границата между едното и другото не води до свобода на израз. 

Писане за размишление. Понеже е по-лесно да се размишлява с писане, от колкото с умуване. 

theatre

Театърът е на живот и смърт и не е толкова сложно за да го разбереш. Театър или няма друг живот. 

"frank"

Всичко това е без абсолютно никакво значение.

Стои срещу мен на дървен стол, гледа ме и ми говори, и това не значи нищо. Дърпа ме за ръката и ме целува, не го спирам и не се самозабравям, спра ли го ще си потвърдя излишна че съм в тази стая. Столът се чупи, той се смее, в смехът му има нещо предизвикателно мръснишко и същевременно шеговито.
Имам нужда да бъда притежавана. Единственият смисъл да остана в тази глупава и безмислена стая, и да изтърпя единственият срам - този от влизането и излизането от хотела.
Хваща ме отново за ръка, оставям се да бъда поласкана, ръцете му знаят че обичам да ме разтършуват а устните му да ме обожават.
Искам да ме има тук веднага, до недръпнатите винени завеси, до голямото празно легло встрани.
Искам да ме притежава, да ме обожава, да се самозабравя.

Щом в стаята има огледало винаги се чудя дали мъжете се гледат, докато съм с гръб.
Давам си сметка много късно за наличието му. Сега съм с главата наобратно, разпиляна по леглото и не желая повече да го докосна.

Аз съм тази, която решава безплатно да се продаде.
Навик.


"......Този фестивал и тези хора са просто толкова далеч от всяко изкуство...Само бизнес."

"frank"

Кафето сутрин, за което си мечтая, докато отпивам кафето сутрин, което сама съм си направила, ми е поднесено с усмивка, без въпрос.
Била съм току-що погалена по рамото, целуната по врата и съм най-влюбеното момиче на света.
Омотала съм се в чаршафи и завивки, сънена, искам да го погледам още малко, докато изпарвам езика си с горещо поднесеното без въпрос.
Той се лута, но знае какво прави, изглежда ми разсеян, но си представям, че е далеч по-наясно как светът се върти: около него. След малко ще излезе, и скоро няма да го видя.
През целият ден ще ми липсва усещането, че аз на него липсвам. Това ме натъжава още докато той ме целува, с отворени гледащи встрани очи.

Иска ми се да го завържа при себе си, да го стисна, още малко, да го забавя, да го накарам да бъде закъснял заради мен. Да му се наложи да обясни защо и да отговори Заради нея.

Животът му изглежда така добре и функционално подреден.

bye bye 2012

Finally you're living my life. I was waiting about it for a long time ! I will not miss you, not at all, event if you were kind of surprisingly wise at the moments, you were joking, but your sense of humor wasn't the most friendly, the most sincere, and surely not the most funny big part of the time.
But ! I recognize all the presents that you gave to me, all the inspired moments and all the beautiful OnStage breaths of Chimera, they were precious and unforgettable. They were almost everything for me ! And I will keep them deeply in me, with all this moments who are coming in my 2013; this 2013 so waited, so exciting!

home

Enfin.. de retour ! Rien de plus dernièrement rêvé, rien de plus précieux à l'instant.

 Rééquilibrage en route.

Vérification des moteurs, et de l'essence.

De frais commencement. Je l'attends cette 2013 !

Et Goodbye 2012 avec un grand plaisir. Merci de m'avoir inspiré autant des états d'excès. 

neprinudenost

Комуникацията е нещо привидно не чак толкова трудно, а всъщност зависеща от мега тонове неща. От мисълта, която протича в съзнанието до устното и изговаряне, за мигове думите се замаскират, се задушават една-друга, си прилягат правилно или не съвсем, следват се логично, и може би искрено. Оплътняването на една идея в акт изисква сила на духа, мотивация, реален порив за сбъдване на мечта, некомерсиален стремеж или палеж. Вървежът напред е като бродерия, ситни бодчета се напасват според цвят и смисъл в голяма дивна картина. Която пазим дълго скрита, с други подобни; и когато я преоткрием си казваме отново Ах, да, какво великолепие и послушно и грижовно я прибираме обратно -

Ако нишките, съединени с толкова деликатност, търпеливо усилие, на лампа късно вечерта, не водят до финализирането на нещо започнато, е грехота. Тогава как и да дадат желание за създаването на друга нова красота -

Кондензирането на мисълта в продълговата линия е въпрос на концентрация, (правилнo) съсредоточена енергия и спрегнат улав на моменти. 

Като танц, чиито стъпки следваш, докато сам си ги измисляш. 

Като ритъм, който те кара към някого с усмивка да се приближиш. 

a sky between two roofs

деликатно гласът ми се изплъзва по слушалката
небето иска да ми се разкрие
музиката да ме впечатли
а аз копнея да летя
и да не кацам, освен за прегръдка или силно впечатление

без дим е условно лесно да си силен,
искам да завържа в стомаха си усещането от истински вдъхновено отнесение
и музиката, която ме разкрива, която пренася нещо 
нещичко отвъд
 - нека бъде вечно край тук
е това което ме интересува
и как ли се отива там,
с каква целба да протягам аз ръка ?


розовото ми вино се топи във лед...
истинските кадри живот ме карат да гледам всичко с копнеж и интерес... без търпение да знам, че време има

време нЯМА


и да си представям септемврийски плаж и любим ми смях

и когато усещанията се смесват с ухание.. с възглед и със споделеност, представям си едно лице,
и представям си всичките лица, всичките места, всяко изживяване... 

отдавна в Париж не съм виждала как светят звезди
а сега сякаш ги чувам нещо да си тананикат
звучи ми като джаз

какво ли ще се случи? 

кога ли ще се случи?

another white bird

кое вдъхновява хората да пишат?

дУЕНДЕ

Красота, в която на отстояние от света се приближаваш до висше вдъхновение.

Тя влиза особена, филмова, звездна, заинтригуваща.
Тя се смее, тя говори за ползата от червилото. Тя е непредсказуема, тя сменя перуки, тя се хили на оная завистливата.
Тя е причината за оплешивяване на младите режисьори. И се гордее с това. 


дА БЪДЕШ НА СЦЕНАТА

Единственият начин да докоснеш небесата, да изпиташ най-чистата любов без страх; да притежаваш най-голямото и истинско одухотворение и богатство. Да се отдадеш на едно чувство, да му придадеш най-големият му смисъл.

Nostalgie

Лято е. Юли е. И вали. 
Вали като из ведро, вали непрестанно, вали като през октомври. 
Вали, както е нормално. Париж.

Иска ми се да отида някъде.. времето да ме изпусне в някоя тайна неуловима ниша, където присъствието ми няма да е изискано от сряда до неделя на Монмартър, и където няма да полагам усилия да концентрирам мисълта си за да очертая всеки творчески план, засегнал вдъхновението ми. 

Осъзнавам, че не мога повече да говоря за вдъхновение без да си помисля за Борис. 

И че наистина не е очевидно да бъда характерна по българското своему във всеки един френски момент. Заради антуража, заради езика, нещо ме откъсва от момичето, което говори на родния си език. Най-вече от това, което изпитва, смее се, и споделя, на родното си място.
Корените са нещо неочаквано всемогъщо. Нещо, като пъпна връв, нещо като място за рекадриране, реетаблиране на за малко забравените причини за впускане в мечти. 
Нещо като непрестанно преоткриване. 
Особено поради възможността да огледаш себе си без търсиш илюзията, че провокираш насреща начинът, по който сам се чувстваш... Там някъде, по терасите на НДК, с гледка към мила Витоша, с фойерверки в небето, всичко това се случва без да се търси, без да е наложено от необходимост, поне не от формална или неискрена такава.

Когато се навлиза в отношение с човек след определена млада възраст, контактът и неговото по-конкретизиращо се с времето определение, се основава на грамаданска доза - често ненужна - предпазливост, и несподелени желания. Някак всичко се оказва по-комлексно за разшифроване, може би заради опитът, с който всеки се е затормозил да смята, че му е от полза и че, който ще го предпази от допускане на бъдещи грешки. 

Грешки.
Какви грешки??

Всяко взето решение с наясна мисъл води до собствено последствие, а всяка ситуация е толкова особена, лична и конкретна, та влагането на изтеглена -поука- в новозараждащ се житейски опит, често премахва възможността той да се получи по нов, обогатяващ, искрен и самоприказен начин. 
Ето защо предпочитам да реагирам преди да отсъдя в глупост и така да отрека някоя красиво зараждаща се мисъл..............

need to express.

да можеш да се изразиш, както се нуждаеш, колко е добре.

има хора, които по негативни тяхни причини те принуждават да бъдеш по-лекомислен от колкото си, или по-малко взискателен, от колкото винаги си се стремил да си. успяват да повлияят, с чувството на тежест, което си придават, опитват се да скрият нещо тяхно, тайно, и надлежно на сигурно прибрано. 

какво ме интересува, че някой, който не ми е приятел, и който не ми е роднина, има проблем, срещу който не смее да се изправи? та в крайна сметка всеки има път да извървява, свой собствен, а не огледален. 

защо има хора, който се страхуват да видят себе си под ярка светлина, с вдигната глава, с открито лице, с искрена усмивка, с безкористно желание, с истинско безстрашие? от какво би могъл да се страхува човек? от социалният си статус? от нормативното поведение на татковото или маминото поколение? 

какво общо има то с мен? с теб? с този лекомислен човек, който без от това да се вълнува успява негативно да ми повлияе? 

има общо, че всяко поколение търси свой собстен път, пък хората винаги са били хора, нищо човешко не ми е чуждо, няма емоция или чувство, които тепърва сега да се измислят. по какъв начин обаче преди някой ги е интерпретирал, и по какъв начин сега го правя аз, или който и да е днес - разлика голяма. 

фалшът е заел грамаданското място в класация по критерии. клишето е ежедневие.

Живеем в толкова сложен свят на показност и на прикритост. Това, което е от същинско значение, най-ценностно и важно, всячески се спотаява; за сметка на това - голота, харч, омраза - без проблем, навсякъде във всеки миг. 

дразни ме такъв този свят. 

разбирам, че винаги всякога е имало безразборици, но дали е имало толкова глупост, насъбрана на купчинки и купища, тонове простотия, нелепост, безхаберие, беззначение, липса на оригиналност, на инициатива, .. ? не и на такъв жалък фон, какъвто е днешния ден. 

светът е просто прекалено сложен, за да го изживееш както ти се иска. 

освен ако, освен да мечтаеш много и непрекъснато, не си готов и на раздяли с големите неща в живота си. е, да, искат се жертви... жертви!? По-скоро проява на характер и избор.

защо да чакам някой път да ме избере? мога да избера всяка дреха, която нося, всяка песен, която ми се слуша, всяка дума, която ме изразява. защо да не избера своя живот? той не зависи от никого освен от мен... И не е тази капчицата самоувереност, която ни превръща в мечтатели. Нещо по-друго е. Някаква по-голяма липса е, някакво по-значимо търсене. 

Животът е вълшебство, защо да го притъпявам в ежедневие? Съществува целият свят, съществуват всички хора на земята, колкото са и те, толкова и различни погледи към живота някъде там гледат звездите, опазват горите, смеят се и смеят да се изразят простичко, в свои собствени идеи. умеят да споделят в тишина вечност, да полеят една забрава, да оправдаят стрела, неуцелила веднага във целта.

защо не се учим от всички грешки, допуснати в този толкова стар свят? защо не се интересуваме от по-възвишени неща? защо забравяме важните имена? 

защо все не успяваме на надживеем глупостта....

когато най-просто бихме могли да заявим на всяка една открехната душа, своята мисъл и причина, да споделим своя зов и суматоха, в каквато и капризна дума да се изразим.

Израз! Светът има нужда от хора, които се изразяват! 

Промените са дело на характерът, с който правиш избор. 

Защо тогава още не се поддаваш на своите цветни желания? Точно те ще те отведат, там където ти се струва невъзможно красиво да се впишеш. В центъра на кадъра си ти. Останалото е евтина илюзия, която не ме интересува.

- Shanghai -

j'ai pas beaucoup du temps, je t'écris dans la lumière d'une bougie déjà éteinte

Шанхай.

Град, в който се преплитат светлини със тъмнини,
 град, в който прожектирам мисли.
 Чието времево настроение в минути се мени, 
чиито вести с тракване на разни пощенски кутии, 
оставям си надеждно за утрешния ден. 
Първи знак, за това, че  нещо там все още съществува, 
сънувам го като в мечта, 
изживявам го като в сега... 
Убедена съм в сигурността на дума, 
прелетяла цял свят за ден и половина 
и въпреки това 
не признавам друга за любима.

- D U E N D E -

fiery nights

нирвана

пустош. пустош на чужди езици, на неразбираеми такива, обяснения чрез кухи погледи, забити в изстинала чиния със вечеря. самота и олицетворение на съдба.
векуващ лик се спуска под хладно слънце и безоблачно небе. зимна илюзия, че всичко е наред и така е добре. а мълчание отново наоколо витае. витае, мае се, кани се, колебае се, поклаща се, плахо те докосва по ръката. искам те, а как да го изкажа?
в непринуда поглед да се насълзява.. забравя. паникьосва се, обърква и се спира.
на непознато място, с непозната миризма. това ли е да те мисля в чудеса? това ли е да те желая, облечена във черна рокля, с пистолет в ръка?

23 nov

Париж беше се усмихнал в една ранна слънчева мъгла. Обичайният шум се стопяваше в отсъствие.  Репетиция, театър и импровизация, и шоколадови бонбони споделени с другите деца. Късно вечерта съм въпреки всичко поласкана. Един хубав вдъхновяващ ден, един добре заслужен рожден ден.

forever more

What if I drown in this sea of devotion 

Just a stone left unturned 

My need is deep 

Wide endless oceans 

Feel it furious 

The fire burns on 

Let there be love 

Everlasting 

And it will live eternally 

Will we receive without ever asking? 

I'm just curious 

Endless tears 

Forever joy 

To feel most every feeling 

Forever more 

Don't want to see me crying 

Just want to see me flying 

I need to get so high and 

Want don't you blow my mind 

Blow my mind 

Blow my mind 

To feel most every feeling 

Forever more 

i want to tell you